Турската стратегия в отделните балкански държави

Както е известно Османската империя владее Балканите в течение на почти пет века, което става възможно благодарение на съществуващата в началото на турското нашествие раздробеност на региона на малки и слаби държави, които при това яростно враждуват помежду си. Днес, следвайки стратегията на неосманизма и принципа "разделяй и владей", Турция отново се възползва от тлеещите вражди между балканските държави и, най-вече, от икономическото им положение, за да разшири присъствието си в региона, който смята за своя историческа сфера на влияние. Стремейки се да реализира целите, изложени във външнополитическата доктрина "Стратегическа дълбочина", формулирани от водещия идеолог на неоосманизма и бивш турски премиер Ахмет Давутоглу, Анкара подписва двустранни споразумения с балканските държави, осигуряващи и значителни икономически предимства и изгодни уславия за турските инвеститори. Така нейните компании биват стимулирани да навлязат на балканския пазар и да инвестират именно в "историческите територии" на Османската държава. Турската икономическа активност на Балканите не може да се разглежда извън историческия, културния и политически контекст. Самият неоосманизъм, който на практика формира идеологията на правителството в Анкара, представлява политическа стратегия с много значим икономически елемент.

Турция води целенасочена политика за увеличаване на влиянието си в страните от Западните Балкани. Това ѝ гарантира позиция на доминиращ регионален фактор и засилва ролята ѝ в Европа. Ползвайки се от липсата на достатъчно ясна и обмислена стратегия на водещите западни играчи по отношение на Балканите, чиито основен стремеж е да изтласкат Русия и Китай от региона, Турция реализира "мека екзпанзия" на Балканите, постигайки сериозни успехи в сферите на политиката, икономиката, културата, интерпретацията на историята, посредничеството между ЕС и западно-балканските държави, военното сътрудничество (включително по линия на НАТО) и разрешаването на конфликтите.

Завръщане на Турция на Балканите започва с подписването през 2010 на т.нар. Истанбулска декларация за мир и стабилност на Балканите със Сърбия, Хърватска, Босна и Херцеговина. Оттогава насам Турция се превърща във водещ играч в региона.

В политически план Анкара се стреми да засили своето влияние сред политическите елити в Западните Балкани като предлага подкрепа на държавите-кандидатки за членство в НАТО – Македония, Босна и Херцеговина и за утвърждаване на позициите в Алианса на онези, които вече са постигнали пълноправна интеграция – Албания и Черна гора.

Турция активно подкрепя независимостта на Косово и се противопоставя на промяната на конституционното име на Република Македония. Тази политика на Анкара се прокарва и подкрепя от турските малцинствени партии, както и от немалка част от формациите на бошняците и албанците в региона.

В релгиозен план Турция се стреми да доминира, като поддържа всички мюсюлмански общности на Балканите и се явява основен защитник на техните права и свободи. Анкара се опитва да налага своите религиозни модели с цел установяване на контрол върху ислямските религиозни общности (ИРО) в страните от региона. С тази политика се ангажират известни местни ислямски духовници, които са обвързани по различни начини с Турция - завършили са медресета и/или висши религиозни образователни заведения там, а някои от тях и в други държави от Близкия Изток и Северна Африка, но обучението им е финансирано от турската държава. След завръщането им в родината те активно лобират в интерес на Турция.

В етнокулттурен план, Анкара фокусира усилията си най-вече към запазване и разширяване на правомощията на турските национални малцинства в региона и увеличаване на влиянието им сред останалите мюсюлмански групи с цел тяхното приобщаване. В тази