Албер Камю и Абсурдът в "Чужденецът" „Бунтувам се, следователно съществувам“

СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ “СВЕТИ КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ”[pic 1]

ФАКУЛТЕТ ПО СЛАВЯНСКИ ФИЛОЛОГИИ
КАТЕДРА „ТЕОРИЯ НА ЛИТЕРАТУРАТА”
СЕКТОР ПО ЗАПАДНОЕВРОПЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА

[pic 2]

[pic 3]

КУРСОВА РАБОТА

ЗАГЛАВИЕ: АЛБЕР КАМЮ И АБСУРДЪТ В „ЧУЖДЕНЕЦЪТ”
„Бунтувам се, следователно съществувам.“

Изготвил:Вяра Анжелова Кирилова                                        Преподавател: КАМЕЛИЯ СПАСОВА

СОФИЯ, ДЕКЕМВРИ, 2018

      Представители на френската литература на XX век са творци като Жан-Пол Сартр, Симон дьо Бовоар, Франсоаз Саган, Реймон Кьоно, Марсел Пруст, Антоан дьо Сент  Екзюпери и Албер Камю – абсурдистът на миналия век.
    Камю е роден на 7 ноември 1913 год.в Мондови, Алжир, в семейството на френски заселници. Баща му – Люсиен Камю – елзасец по произход, оставя семейството рано само, загивайки в Първата световна война в битката при Марна 1914 год^[1]. Ненавършил една година Албер Камю остава полусирак. Майка му – Катрин Синтез е с испански корени и създалата се тежка ситуация в семейството след загубата на съпруга й я принуждава да започне работа като слугиня, за да издържа сина и родителите си.
Години по-късно /1937г./ Камю ще напише сборника с есета „Опаката и лицевата страна”, който съдържа споменит му за майка му,баба му и дядото-инвалид.
 От съвсем малък той усеща себе си като „чужденец” в един свят,който се отказва да го разбере. Вижда и изживява насилието, което френският колониализъм упражнява върху поробеното алжирско население, както и върху френските граждани, подлъгани от измамата за „златните мини”. Вижда абсурдната действителност – така жестока към цялото общество  и в частност безмилостна към съдбата на малкия човек – жаден за познание, за отговори, за развитие, за живот. Години по-късно философът ще напише:”” „Абсурдът се ражда в това съпоставяне между човешкия порив и безсмисленото мълчание на света”.
За съжаление от ранни години злата жълта ръка на туберколозата заема място в живота на Камю, но това не го спира да се развива в различни сфери – увлечен като младеж в спорта, по-късно в политиката, в драматургията, философията, борбата на индивида. Човекът, който открива таланта на Камю и му помага да го развие е учителят му – Луи Жермен като пред 1923г.на 10 години Камю постъпва в лицей.
Годините минават като нито за миг Камю не позволява на ужасната белодробна туберколоза да го изведе от събитията на деня и през 1934г.той става член на Френската комунистическа партия. Сключва брак със Симон Йие, който трае само година. През ’36г.той напуска и партията след обвинения в троцкизъм. ^[2]Млад и вечно желаещ решава да се заеме с друга своя страст – драматургията и през 1935г.основава „Театър на труда”, който просъществува до 1939г. В него Камю едновременно е драматург,актьор,режисьор. Успоредно с това  политически репортер и редактор на вестник „Републикански Алжир”. Получава диплома за магистър по философия в Алжирския университет за изследванията си върху гръцкия философ Плотин и Блаженния Августин.
Туберкулозата обаче го спира от по-нататъчно развитие в академичните среди и предприема пътуване с лечебна цел до Италия,Испания,Чехословакия, Френските Алпи. По-онова време името му е придобило нужната известност и той се нарежда до най-изтъкнатите писатели и интелектуалци. През 1936г.започва работа над първия си роман „Щастлива смърт” – ранна версия на „Чужденецът”, който излиза на бял свят едва след смъртта му. През 1938г.завършва сборника с есета „Бракосъчетания” и написва пиесата „Калигула”. ^[3]Установява се завинаги във Франция и през ‘40г.сключва втория си брак като пет години по-късно става баща на близнаци^[4]. Междувременно завършва романа „Чужденецът” и есето „Митът за  Сизиф” през 1942г., които му носят световна известност. През 1957 г.  получава Нобеловата награда за литература „за неговото значимо литературно творчество, което с прозорлива сериозност осветлява проблемите на човешката съзнателност в днешните времена“. Словото, което Камю произнася при получаване на наградата, както и една официална реч, изнесена четири дни по-късно в Упсала са издадени през следващата година.В част от речта си той казва:^[5]” „Аз не мога да живея без моето творчество. Но никога не съм го поставял над всичко останало. Напротив, то ми е необходимо тъкмо за това: да не се отдалечавам от хората, да остана верен на себе си, да живея като другите. В моите очи творчеството не е единствената утеха за художника. То е средство да развълнува чувствата на повече хора, да им даде „избран”, възвишен образ на всекидневните страдания и радости.(...) Творецът се създава и укрепва именно в това непрекъснато лутане между себе си и другите, по пътя към красотата и към човешкото общуване, без които не може. Ето защо на истинския артист е чуждо високомерното презрение: той уважава другите и не ги съди. И ако трябва да избере нечия страна, избира страната на обществото, което според великото изречение на Ницше „Да царува е дадено не на Съдбата, а на Твореца”.(...) Що се отнася до мен, аз никога не бих се отказал от светлината, от радостта на битието, от свободния живот. И макар и стремежът към всичко това да е бил причина за моите грешки и заблуди, той действително ми е помогнал да усвоя своя занаят, помага ми и сега, подбужда ме инстинктивно да се държа за всички осъдени на безмълвие и немота хора, които понасят своя живот единствено благодарение на спомените или на кратките, неочаквани мигове на щастие.”.
       Философията на Камю се опитва се да разбере вътрешния свят на човека и екзестенциалните проблеми, които го измъчват чрез неакадемичното есеистично мислене,както и самото преживяване на живота, сблъсъкът на човек с този свят, начините за оцеляване, проблемите породени от различните гледни точки и желанията на индивида – да бъде свободен, да живее, да съществува като самостоятелна единица, и може би – дали има смисъл. Основният въпрос на философията е „да преценим дали си струва или н е да бъде живян животът”.Отговорът на Камю е именно идеята за абсурда като основно измерние на човешкото съществуване в света.
Може би абсурдът бива роден от този изтерзан, безмълвен, сив свят със своите неизказани истини, комплекси, водещ битки и връждебно настроен към човека. Но сам по себе си светът не е абсурден. Абсурдността на съществуването възниква от сблъсък на света и човека, от тяхното общо присъствие един срещу друг – тя е „единствената връзка, която ги обединява”. Затова ако има абсурд, то той не е нито в света, нито в човека, а е „в света на човека”.
       За Камю абсурдът е неизбежно заложен в човешкото съществуване в света, като „сблъсък и нестихваща борба”, която носи в себе си постоянно отрицание и неудовлетвореност и никога не предлага надежда. Когато човек осъзнае абсурда на своето битие, той остава завинаги  с него, защото не може да се примири с неговата неизбежност. Изходът от това състояние е именно непрекъснатата борба с него, която, макар и да няма никакви изгледи за успех, придава ценност на човека и на неговия живот. Бунтът срещу абсурдността на човешкото съществуване в света е единствената силна философска позиция, която доказва „постоянното самоприсъствие на човека” – така той остава идентичен със самия себе си, в своя стремеж да осъществи неосъществимото. Нима има нещо по-значимо от това да имаш цел в живота и да се бориш? Не е ли това пътя, по който можеш да разбереш кой си, какво желае сърцето ти, да прогледнеш отново, но сякаш за първи път. Борбата на човека с абсурдността на света, в който живее е ключа към решаването на  екзестенциалните проблеми,скрити дълбоко в съзнанието и душата, издигайки го над самата абсурдност.
     Тъкмо това е и двигателят в романа на френския философ – „Чужденецът”. Битката на индивида срещу абсурдността,загнездена в обществото,в света. Бунтът на човека срещу самия себе си, заради самия себе си. Виждайки революцията в човешката душа, Камю търси изход за човека в самата битка между бога и дявола вътре в сърцето. Целта е човек сам да се справи с абсурдността вътре в себе си, а не да се справи с цялата абсурдност в света. „В една вселена, внезапно лишена от илюзии и светлина, човек се чувства чужденец.Това изгнание е безнадеждно. Именно това разделяне на човека от неговия живот е усещането за абсурда” – казва Камю в „Чужденецът”.
Романът излиза за пръв път през 1942 година и носи в себе си абсурда,самотата, неразбраната същност на човек.История обляна от лъчите на алжирското слънце, мотонния живот на един чиновник,плажовете,интимното, петте куршума, осъзнаването на това „кой съм аз”. Разказът е от първо лице – главният герой Мьорсо осъзнава абсурдността, в която съществува,у него няма излишни илюзии, че ще успее да се измъкне от този капан, подвластен на една утопия, той просто продължава разказа си, лишен от емоция, всяко нещо, което се случва не успява да докосне душата му, да го накара да почувства.Предпочитащ да мълчи, главния герой е сякаш страничен наблюдател на случващото се около него. Затворен в капсула на безвремието, неемоционалността той не живее,а просто съществува. Главният герой може да се сравни с Разколников и самият Камю го поставя в един ред с героя на Достоевски, но с тази разлика, че Мьорсо е свободен, за него всичко е възможно. Ясно се усеща сивотата на битието, в което съществува този чужд за всички останали човек.Тук е моментът, в който човек осъзнава абсурдността породена от монотонното същестуване. Човекът е безсилен и се намира в затвор, ограбен и оставен без нищо. Самото понятие абсурд Камю разглежда като резултат от трагичното противоречие между безкрайността на човешките стремежи за познание и ограничеността на възможностите, които битието му дава. Човек винаги ще иска повече – да знае, да разбере, да може, да има, да бъде.
Нещото, което прави главния герой чужденец е самото му противопоставяне срещу света. Мьорсо живее съвсем нормален живот, преживява същите неща, но реагира на ежедневието по различен начин от останалите. Не се чувства задължен да бъде този, който обществото иска. Няма я тази морална норма, която се свързва с определен модел на поведение, идващ от социална поза.При него няма преструвки,театър, а именно онова обикновенно живеене по един праволинеен начин. Това е причината, той да не се чувства длъжен да изпитва емоция,да оплаква загубата на майка си, да отговори на любовни чувства, да бъде някой, който много добре знае, че не е.
   През февруари 1943 г. Жан-Пол Сартр публикува студията „Обяснение на „Чужденецът”^[6]. Той казва: „Под перото на господин Камю обаче думата(абсурд) приема две разграничени значения: абсурдът е и фактическо състояние, и ясното съзнание, което известни личности имат за това състояние. „Абсурден“ е онзи човек, който от същностната абсурдност безпогрешно извлича произтичащите заключения. Несъмнено абсурдът не е нито в човека, нито в света, взети поотделно; но тъй като същностната характеристика на човека е „битие в света“, абсурдът в крайна сметка съответствува на човешката участ. Ето защо на първо място той не е предмет на обикновено понятие, а се разкрива чрез отчаяно прозрение: „Ставане, трамвай, четири часа в канцеларията или в завода, обед, трамвай, четири часа работа, вечеря, сън и понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък и събота все в същия ритъм…“ — из „Митът за Сизиф“.^[7] А после, внезапно, „декорът се срутва“ и ние достигаме до жестоко просветление. Тогава, ако сме способни да отхвърлим измамната подкрепа на религиите или на екзистенциалните философии, разполагаме с няколко основни очевидности: че светът е хаос, божествена равнопоставеност, родена от анархията; че няма утрешен ден, щом се умира....”.
Главният герой е чужденец живеещ сред група от чужденци, като това поражда обич и омраза. Мари – любовницата му го обича точно защото е странен, не действа и не реагира спрямо нормите и правилата, и точно заради същото свидетелите в съдебната зала го мразят и не желаят да го примат.
Сартр пише още: „И така, шокът от прочита на изречението: „Помислих си, че е минал още един неделен ден, че сега мама е погребана, че пак ще подхвана работата си и че в крайна сметка нищо не се е променило“ е търсен: той е резултат от първата ви среща с абсурда. Вие обаче навярно сте се надявали, че напредвайки в повествованието, болезненото ви чувство ще се разсее, че постепенно всичко ще бъде разяснено, осмислено, осветлено. Останали сте разочаровани: „Чужденецът“ не е книга, която обяснява; абсурдният човек не обяснява, а описва; „Чужденецът“ също така не е книга, която доказва. Господин Камю само предлага и не го е грижа да обосновава онова, което по принцип е необосноваемо.”.
    Истина е, че романът не обяснява,а просто като художник с четка в ръка описва цялата картина. Липсата на емоция, битието, обикновения начин на живот, яркото слънце,навика просто да съществуваш,но да не вървиш под ръка с всички останали и да бъдеш осъден за това. Защото именно това е причината Чужденецът да бъде осъден – невъзможността да се впише, да бъде част от масовката.Съдебната система е готова да му наложи присъдата, не затова, защото е убил човек, а защото не е плакал на погребението на собствената си майка. „В какво е обвинен — че е погребал майка си, или че е убил човек?“^[8] – казва и самия адвокат на Мьорсо. Праща майка си в приют поради безпаричие, а и защото повече не са имали какво да си кажат. Също така няма съмнение, че той не я е посещавал често: „защото ми отнемаше неделята — без да смятаме усилието да отидеш до автобуса, да вземеш билети, да пътуваш два часа.“
Не вярва в любовта, в любовното чувство, в илюзиите, които тя носи: „… тя ме попита дали я обичам. Отговорих й, че това нищо не значи, но ми се струва, че не.“ Има значение само настоящето, случващото се тук и сега.
”„Чужденецът“ е роман за разминаването, разрива, откъснатостта. Пак чрез тях е постигната и умелата композиция: от една страна, делничният и аморфен поток на изживяваната реалност, а от друга — познавателното пресъграждане на същата реалност чрез човешкия разум и дискурса. Постижението е в това, че читателят, отначало въведен в чистата реалност, впоследствие я преоткрива в рационалната й транспозиция, но без да я разпознава. Така именно се създава чувството за абсурд, тоест за собственото ни безсилие да осмислим действителните явления посредством нашите представи и думи” – казва Сартр в своята студия.
   Романът започва с погребването на майката на главния герой, преминава през любовната връзка с Мари, убийството, водещо до съдебния процес, затворът и присъдата дадена му от съда и от горе. Всеки един от тези етапи носи в себе си свой собствен абсурд.Неспособността да изпита болка от загубата на тази, която му е дала живот, отдалечеността им един от друг просто, защото „не е имало какво да си кажат”, нищото, което си остава у него, след като осъзнае, че е изгубил  и погребал майка си: „Изказа предположението, че сигурно съм твърде нещастен, откакто мама е починала; не отговорих. Тогава старецът ми издума бързо и стеснително как знаел, че в квартала ме осъждали, задето съм изпратил майка си в приют, но той ме познавал и знаел, че много обичам мама. Отвърнах, и сега не знам защо, че не ми е било известно досега да са ме осъждали по този повод, но че приютът ми се бе сторил нещо естествено, защото не съм имал достатъчно пари, за да задържа мама.“. ^[9]Любовта на Мари – далечна от него, нелюбов за Мьорсо, а плътското удоволствие.Убийството – някак неосъзнато, но усетено през петте куршума изтреляни изпод ръката му, чувството, че окончателно е скъсал с този свят, с абсурдността му, с привичките, нормите, условията: „Цялото ми същество се изпъна, стиснах конвулсивно револвера… Спусъкът поддаде, докоснах полираната извивка на скобата и точно тогава с рязък и оглушителен шум започна всичко. Отърсих потта и слънцето. Разбрах, че съм разрушил равновесието на деня, изключителната тишина на един плаж, където бях изпитал щастие. Тогава стрелях още четири пъти по едно безжизнено тяло, в което куршумите потъваха, без да личи. И те бяха като четири кратки удара, с които почуках на вратата на нещастието.“^[10] Процесът,който сякаш той не разбира, имащ чувството, че не говорят за него, а за някого другиго. Присъдата основаваща се на ... абсурдността .. отново – разминаванията на прукорора за това какво е правилно и какво не е и реалните основания за убийството, извършно от Мьорсо. Ролята на това абсурдно правосъдие, играещо си със съдбите на хората, манипулацията и лъжите, които стоят зад него. За затвора, главния герой казва: „Когато ме прибраха в затвора, взеха ми колана, връзките за обуща, вратовръзката и всичко, което беше по джобовете ми, също и цигарите. Щом се озовах в килията, поисках да ми ги върнат. Но ми казаха, че е забранено. Първите дни бяха много тежки. Може би това ме смаза най-много. Смучех късчета дърво, които отчеквах от дъската на леглото си. През целия ден непрекъснато ми се гадеше. Не проумявах защо ме лишават от нещо, което никому не вреди. По-късно схванах, че това е също част от наказанието.”.^[11]„Не ми остана време, защото председателят ми каза в някаква странна форма, че главата ми ще бъде отсечена на публично място в името на френския народ. Стори ми се, че тогава разпознах чувството, което четях по всички лица. Мисля, че беше чувство на уважение.“
През 1947 г. Натали Сарот публикува статията „Психологизмът в Чужденецът”^[12], където казва: „Спрямо себе си Чужденецът е такъв, сякаш друг го вижда и говори за него — пише Морис Бланшо. — Той е съвсем външно лице. Той си е той особено в случаите, когато наглед най-малко мисли, чувствува, когато е най-крехка спойката му със самия себе си. Чужденецът олицетворява човешката същност такава каквато твърдим, че я схващаме, след като я отърсим от всички психологически условности и подхождаме чрез чисто външното описание, необременено от измамните субективни обяснения…“. Също сравнява притъпеността на чувствата му с тази на описаните клинични случаи на френския невролог и психолог Жане^[13], чиито пациенти страдат от т.нар „чувство за празнота” непрестанно повтарящи, че вече не изпитват никакви чувства, главите им са празни, както и душите: „...Всичко ми е безразлично — и хората, и останалото… Мога да извършвам всякакви действия, но без да влагам нито радост, нито болка… Нищо не ме изкушава, нищо не ме отвращава… Аз съм жив труп, каквото и да ме сполети, съм неспособен да пробудя у себе си усещане или чувство…“, но отбелязва, че колкото и сходни нямат нищо общо помежду си, защото макар героят на Камю да е лишен от емоции, да е дебелокож, да е нехаен за всичко, на моменти проявява изящество във вкуса и удивителна изтънченост. Този Чужденец рисува:„Тя кимна с костеливото си и дълго лице…“; „Бях някак като загубен между синьо-бялото небе и монотонността на тези багри — лепкаво черното на разтопения асфалт, мрачно черното на дрехите, лаково черното на колата…“ Някак поетически той описва деликатната игра на слънцето и сянката, променливите нюанси на небето. Припомня си „преливащото слънце, от което пейзажът трептеше“ и „дъха на нощ и цветя“, чува „шепота на небето, преди нощта да се спусне над пристанището“.
   Но идва време и за онзи момент, когато: „нещо се скъса в мен“, „изсипвах (…) всичко онова, което се бе набрало в сърцето ми“, едва тогава ние заедно с него осезаваме избавлението: „… Аз като че ли не разполагах с нищо. Но бях сигурен в себе си, сигурен във всичко (…), сигурен в живота си и в тази смърт, която щеше да дойде (…). Аз бях имал право, още имах право, винаги имах право (…). Какво значение имаше за мен смъртта на другите, любовта на една майка, какво значение имаше (…), животът, който човек избира, съдбите, които хората избират, щом една-единствена съдба трябваше да избере мен и с мен милиарди привилегировани (…). Целият свят беше привилегирован. Имаше само привилегировани. Другите също ще ги осъдят един ден.“. ^[14]
Студеният човек, лишен от емоция, от чувство се оказва антипод на търсения нов човек от хората. Ясно ни дава да разберем какъв всъщност е той: „Когато бях студент, имах много амбиции от този род. Но след като се наложи да се откажа от учението, разбрах бързо, че всичко това всъщност е без значение.“. В заключение Сарот пише: „Ето как благодарение на анализа и на психологическите обосновки, внимателно отбягвани до последния момент от Албер Камю, противоречията и недостоверностите в неговата книга намират обяснение и се оказва оправдано нашето вълнение, на което най-сетне се отдаваме без задръжки. (...)Именно на „психологизма“, подложен на старателно изкореняване, но избуял като плевел, романът в крайна сметка дължи своя успех.”.
Роланд Барт казва за „Чужденецът”: ^[15]И тъй, онова, което Мьорсо разрушава чрез своя поглед, е определена себеугодност; мълчанието му относно уважителните причини в света е чисто до такава степен, че го отърсва от всякакво съучастничество и светът се оголва пред него — светът става обект на поглед, а това той не може да понесе; ето защо Мьорсо се превръща в убиец и процесът е посветен не толкова на престъпното деяние, колкото на погледа — Мьорсо е осъден за воайорство, а не за убийство. И тук е проблемът — в погледа от разстояние, който измества революцията, и се съгласува с основните теми на новата философия: при всички случаи човекът не се откъсва от обществото заради Бога, нито от Бога заради Злото, нито пък от едното и другото заради някаква утопия — човекът си остава на мястото, единен със света, сред който обаче е съвършено сам.”.
   „Чужденецът” е роман, който потапя читателя му в онези горещи алжирски дни, каращ го да свикне с жегата, да следи всяко едно движение зорко. Прави го част от самата история като стремежът е да си отговори сам: „Живея или съществувам?”. Заляга на абсурдността на света, защото нима тя не е постоянно около нас, в самите нас. Показва ни отчуждението на човек, загърбил всичко, останал сам със себе си в абсурда просто, защото  е извън неговата природа да спазва правилата на едно само по себе си абсурдистко общество.
         В заключение ще цитирам думите на Албер Камю относно романа му^[16]: „В нашето общество един човек, който не плаче на погребението на майка си, рискува да бъде осъден на смърт. Звучи парадоксално , но мисълта ми е, че героят от книгата бива осъден, защото не играе по правилата. В този смисъл той е чужд на обществото, в което живее, и блуждае встрани от него, из покрайнините  на личния си живот, самотен и сетивен. Ето защо читателите се опитват да го възприемат като отрепка. Но не е така. Всъщност Мьорсо просто отказва да лъже. „Чужденецът” е историята на един човек, който без героическо поведение приема да умре заради истината. За мен Мьорсо не е отрепка, а беден и гол човек, влюбен в слънцето, което не хвърля сенки… Чрез него се опитах да изобразя единствения Христос, който ние заслужаваме.“.