Прилики и разлики между Ема Бовари и Дон Кихот

[pic 1] 

"Природата, при целия си ентусиазъм, беше рационална..."

Съществува дълбока връзка между големите романи от началото на XVII и средата на XIX век. Затова Дон Кихот напуска родната си Ла Манча, за да освободи човечеството от магията на злите магьосници. Той се връща, защото очите му се отворят и той вижда реалността. 

Сякаш Дон Кихот се събужда от мъчителен и красив сън и вижда, че другите, напротив, предпочитащи да спят и да сънуват сънища, в които се сбъдват жалките им мечти, облечени в луксозни дрехи.  

Настъпват нови времена и всичко започва отначало. Всичко се повтаря, но липсва Дон Кихот. Празнотата се запълва от елегантната и красива Ема Бовари. Рицарят на печалния образ може да бърка мелниците със зли гиганти, размахващи могъщите си ръце, или стадото овце с армията на някой басурмански крал,но зад формата той винаги вижда съдържание: зад думата "благородство" вижда достойни дела, зад думата "милосърдие" вижда истинска помощ за ближните си. Ема е съвсем доволна от ярката обвивка: никога не се опитва да види зад привлекателната форма нещо съществено.

Дон Кихот или сам се заблуждава, или се забавлява, или е заблуждаван от другите, но самият той никога не лъже. Ема е лъжкиня по природа и е готова да измами всекиго, за да постигне собствените си желания.

Дон Кихот е написан в разгара на Късния ренесанс, в епоха, когато "масовият" народ по инерция все още продължава от време на време да вярва в небесната проза. Макар и смътно, съзнанието му запазва старата йерархия на духовно и материално, на вечно и преходно. Тук не само Алонсо Кихано, но и други герои в романа (като Санчо Панса) са способни на благородни пориви.

"Живеейки" в своята "Мадам Бовари", Флобер нарежда да бъдем "отровени": това е истинска морална агония. За него Ема е почти изключително социално животно: привлекателна, секси, грациозна, но - не повече.

Сред героите си авторът е останал съвсем сам: като единствения човек в зоопарка. Става ясно, че към средата на XIX век реалността окончателно е загубила своята блестяща двойственост в съзнанието на хората. А масовият човек напълно се е разтворил в земното и ежедневното, което, лишено от "телеологичната" си топлина, и се е превърнал само в бледа следа от многоизмерната реалност.